Човек най-добре се познава по нещата, които притежава. METALLICA – такъв надпис се кипри на чантата, стояща на стола срещу мен. Черна като нощта, с огромен череп на нея, тя е страшна. Но всичко си има две страни и тази чанта не е изключение. За разлика от цветния вдъхващ ужас череп, който сякаш е истински, от другата страна стои същият този череп, обагрен в сиво, по-спокоен и не толкова страшен. От едната страна сякаш е страшното и загрубяло на пръв поглед лице, а от другата – спокойствието на една „сива” душа. Сива, защото в този свят нищо не е черно и бяло, никой човек не само добър или лош. Спокойна, защото я няма онази емоция, която носят цветовете, а само една монотонност. Но тази страна на чантата е залепена към гърба на собственика, сякаш за да се скрие, да се затвори и да не се покаже повече. А фактът, че черепът „държи” оръжия, които сякаш искат да го предпазят, говори за тайна или просто страх. Страх от болка, омраза. Тази чанта е двойният образ на една човешка душа.
Връзката с притежателя е очевидна. Човек, почитател на твърдата музика, реалист, смел, сериозен, но и страхуващ се да покаже емоция. Почитател на твърдата музика – ясно е, съдейки по надписа. Реалист, защото стои здраво на земята. Смел, защото приема предизвикателствата, ударите на съдбата, а понякога и лъжливата човешка природа. Сериозен, защото се съсредоточава, изпълнява поставената му задача, спазва обещанията си. Не показва емоциите си, защото може би се страхува от хорското мнение или защото му трябва много време, за да се довери на някого. За мен той е като обратната страна на чантата – както казва Вазов в „Немили-недраги” за Дунав, че е покрит с лед, но отдолу шумят „ буйните вълни на една душа, която забуля едно хладнокръвно лице”. Естествено притежателят е момче, името му е Ивайло и в момента седи срещу мен.
Като всеки друг предмет, и тази чанта си има своята история. Преди време от нея е зависела съдбата на велика кауза. Ето каква е случката. Ивайло лети за Париж при баба си. Баща му, член на уважаван клуб за благотворителна дейност, изпраща по сина си писмо (с особена важност) за парижкия клон на организацията. Ивайло приема задачата отговорно и прибира писмото в чантата си. Вече на летището, напъхал документа в любимата си чанта, той решава да отиде до тоалетната. Влиза вътре, но поради липса на закачалки подпира чантата до мивката и влиза в кабинката. Малко след това в тоалетната влиза друго момче на име Франсоа, което носи същата чанта. Франсоя я подпира до тази на Иво и влиза в кабинката. Излизайки, Иво грабва първата от двете чанти, която, както се досещате, не е неговата. Франсоа съответно взима чантата на Иво. Вече в самолета, Иво бръква за носни кърпички и открива, че това не е неговата торба. Изпаднал в ужас заради писмото, той иска да се върне, но стюардите не му позволяват. Тъжен, той се настанява, а няколко реда по-назад сяда Франсоа. И той бръква в торбата си и изкрещява, защото разбира, че това не е неговата чанта. Ивайло се обръща и съзира подаващото се връхче на писмото. След проведения с преводач разговор проблемът се разрешава. След ден писмото е предадено успешно в парижкия клон, а чантата с двете лица така и не проваля благородната кауза.
Ади, 7. клас