1. История на творбата
Разказът „Ветрената мелница” е публикуван за първи път в сп. „Летописи”, кн. 11. през 1902 г. По-късно той бива включен в книгата”Разкази” (1904 г.). С този разказ Елин Пелин продължава една често дискутирана тема в българската литература през годините на границата на ХIХ и ХХ в. – темата за сушата и проблемното битие на българина поради това природно бедствие („Напаст божия”, „По жътва”, както и поемата „Градушка” на Яворов). Тази тема вълнува българските творци в началото на ХХ в., защото е свързана с конкретни социално-политически и икономически проблеми в историческото битие на българския народ, които поставят на изпитания традиционния начин на селски живот пред предизвикателствата на модерния свят. В същото време българският селянин се оказва социално незащитен и беззащитен пред струпалите се природни бедствия.
Символика на заглавието: „Ветрената мелница” не носи в себе си елегичността и трагичния финал на другите творби на тема „суша”. Самият факт на ветрената мелница, заявен в заглавието, очертава предварителното очакване за изключителност, необичайност, неповторимост. Ветрените мелници не са често срещани творения по нашите земи. Българинът разчита повече на енергията на водата, а не на вятъра – затова са съществували повече воденици и тепавици. От друга страна, ветрената мелница е универсален символ, чието значение се свързва с извисеността и романтичния порив към свобода. Формата на ветрената мелница се съотнася и със символиката на кулата – символ, обозначаващ връзката между Небето и Земята, което пък отпраща читателското внимание към идеята за плодовитост и плодородие.
Допълнителен смислов нюанс придава и утвърденият в европейската литературна традиция сблъсък на Дон Кихот с вятърните мелници (в романа на Сервантес „Дон Кихот”), който е художествен символ на победата на идеала над ограниченията на действителността (битието). В разказа „Ветрената мелница” строежът е назован „славно творение” именно защото се възприема и като предизвикателство, и като победа на духа на сътворението.
2. Проблематика и тематика
- Сушата като образ-символ на проблемното битие на българина пред избор.
- Сблъсъкът между рутинното (превръщане на трудовото деяние в самоцелно действие) и празничното (строежът, танцът, облогът, играта, приставането).
- Изпитанието на основни и вечни човешки ценности – труд, творчество, любов, свобода, живот.
3. Идеи
- Човек може да тържествува над бедствието, ако неговото отношение към света е активно (творческо), а не пасивно и пораженческо. Човек може да открие смисъла на живота, утвърждавайки мечтите си чрез реални цели, когато дръзва да се противопостави срещу безредието и да построи света около себе си „по свой образ и подобие”.
- Битието става хармонично тогава, когато човек превъзмогва рутинното живеене и постига чрез съзидателното игрово начало нов по-висш ред. Напускайки обикновеното и всекидневното, навлизайки в света на празника, човекът и общността биват обновени – по този начин човешкото се съгласува с божественото (свръхбитийното). Страхът, неверието, пасивността впримчват човека в мрежата на рутинното – чрез играта обаче потиснатите енергии се освобождават и позволяват на човека да осъзнае свободата, да твори и да обича.
- Утвърждаването на свободата като свръхценност – тя дарява с висок истинен смисъл и другите ценности, изведени в разказа (труд, творчество, любов).
ТрудътТрудът на Лазар Дъбака и дядо Корчан е съзидателен, защото е освободен от условностите на всекидневието. Чрез труда героите презират рутинността на битовото живеене – това ги освобождава, за разлика от техните съселяни -отчаяни и обезверени, попаднали в капана на баналното съществуване. Свободният и духовно окриляващ труд насочва и към идеята за прераждането, възкръсването на човека, когато той открива истинските стойности, изпълващи със смисъл живота. Трудейки се, героите изпитват удоволствие, защото осъществяват труда спонтанно като игра. „Трудът е свободен, когато не е обвързан с прагматични цели” (Д. Добрев).Творчеството„Изкуството е свободно, когато е чиста наслада – така, както е видяно надиграването между Лазар и Христина” (Д. Добрев). Самите недовършени строежи на двамата герои (Лазар и Корчан) бележат интереса към творенето като процес. Изоставените проекти обозначават различните етапи, през които преминава търсенето на хармонията, подреждането и преобразуването на хаоса в космос.ЛюбовтаЛюбовта е жизнеутвърждаващо начало – тя е освободена от условностите, от институцията на брачните обичаи. Любовта е стихия на екстаза (надхвърляне на обичайното), тя самата е волност. Чрез своето приставането Христина извършва висш акт на свободен избор. - Възприемането на живота като ценност потвърждава идеята за виталността на Елин-Пелиновия човек. Жизнеността е едно от началата на вечния човешки стремеж към свобода и щастие – така човек, преодолявайки трудностите и екзистенциалните беди, продължава напред.
4. Пространствено-времеви модел
Експозицията на „Ветрената мелница” формира една предварителна представа за безпределност и безкрайност във времето и в пространството: „…от равно шопско до безкрайно филибешко поле”. По този начин се оформя рамката на разказа, която внася в него духа на преданието.
В началото на разказа светът е хаотичен, аморфен и потънал в тишина („И един ден живото и весело кречетене на толкова си воденици, което пълнеше дола с шумно и радостно ехо – замлъкна.”). Строежът на ветрената мелница обаче се оказва творческо предизвикателство срещу състоянието на хаос (битиен, социален, психологически). Така се поставя и началото на подреждането на света – неговото преобразуване от Хаос (безредие) в Космос (ред, хармония). Скелетът на строящата се мелница очертава първите ясни пространствени координати по вертикалата: строежът е горе „на високия ветровит баир над селото”, а самото село е долу (т.е. оформя се ценностно натоварената пространствена опозиция „горе – долу”). Стремежът на Лазар Дъбака и дядо Корчан към небесното, към високото, провокира очертаването и на необятната широта на хоризонталните координати:„…дядо Корчан съгледал далеч зад Витоша бяло облаче”.
Така представено, художественото пространство във „Ветрената мелница” придобива измеренията на величав до безкрайност, подреден и хармонизиран свят, една истинска вселена, изпълнена с живот и динамика. Първата стъпка е решението на героите да съградят мелница, а после се появява и отговорът – бялото облаче, – за да се стигне до ритуалното единение между човешкото и божественото чрез празника. От една страна, високото време на празника изпълва със смисъл рутинното време, защото трудът на Лазар и Корчан прекъсва потока на обезсмисленото всекидневие, белязано от пасивност и безделие; а от друга страна, първоначално сякаш недостижимите стойности на сакрално-празничното стават по-достижими, осезаеми и възможни. Изявата на героите потвърждава и вечния копнеж на човека за щастие.
5. Образи
„Ветрената мелница” е един от онези разкази на Елин Пелин, в които основните действащи лица са „чудаци” – Лазар Дъбака и дядо Корчан (подобно на чичо Горан и циганчето Рустем от разказа „Мечтатели”). Общността ги възприема като такива, защото и двамата са различни, извънредни, неконвенционални. Тяхното приятелство и поведението им са неразбираеми за околните и затова те не се вписват в обичайния селски живот. Двамата герои обаче не са социално изолирани, те са част от общността, но тъй като са воденичари, техният ритъм на живот е различен и странен. В традиционната култура воденичарят заема междинна позиция – той е между „тук” и „там”, между „свое” и „чуждо”, между земното и отвъдното, а всичко това подчертава нагласата на двамата герои да общуват с незримото, което ги прави непредсказуем и за обкръжението.
Образите на Лазар, дядо Корчан и Христина носят богата символика, изградена върху три взаимосвързани културни традиции – митологичната, фолклорната и християнската.
Лазар Дъбака
Името на този герой е знаково натоварено: Лазар (от староевр. „бог помага”) насочва към новозаветния персонаж Лазар – възкресения от Иисус Христос за нов живот човек, превъзмогнал тленността и преходността. Прозвището „Дъбака” препраща към свещеното дърво на върховния небесен бог – гръмовержец и приносител на плодоносния дъжд (Зевс, Перун). Дъбът е символ на сила, закрила, дълголетие и смелост. В античните времена победителят в Олимпийските игри е окичван с венец от дъбови клонки – символ на триумфа. Така очертаното културно поле на името на Елин-Пелиновия герой го свързва с неговата победа в играта – надиграването на Христина. Образът на Лазар Дъбака се доближава до митологемата за културния герой, който побеждава злото със своите качества и умения. Подобно на своя съименник Лазо от „Косачи”, Лазар Дъбака успява да презре битовото и да намери основания за съществуване, свързано с по-висока степен на осъзнатост в ценностно отношение – това„да разбереш, че си човек”. Такова прозрение се постига само когато героят е поставен в гранична ситуация – каквито са сушата, играта, облогът. Дори и самата възраст на Дъбака (30 години), съчетана с факта, че е ерген, също е белег на неговата граничност. Тези особености на героя са и единствените, които го оразличават от дядо Корчан. Всъщност, двамата герои много си приличат – те са сами (единият е ерген, а другият е вдовец), те са енергични личности, следващи жизнения си порив. Лазар олицетворява стихията на творчеството, а дядо Корчан изразява култивиращата сила.
Дядо Корчан
Името на героя идва от диалектна дума със значение на „пън” или „издънки от пън” – по този начин името насочва към фолклорните представи за изначална виталност, която обаче е обуздана и творчески насочена. Думите на героя „трудът от мене, вятърът от тебе” потвърждават умението на дядо Корчан да канализира в градивна насока стихийността на Лазар. Тази негова дарба се проявява и в начина, по който той предизвиква заиграването между Лазар и Христина („Каквото търси, ще намери”). Този герой, единствен по рода си сред останалите персонажи на Елин Пелин, съчетава в себе си две хармонично съединени начала – мъдростта и енергията. Те взаимно се допълват и превръщат образа на героя в символ на жизнеността и съзидателния принцип.
Христина
Внучката на дядо Корчан е сираче – тази социална характеристика подчертава нейната маргиналност (тя дори живее не в селото, а във воденицата, при дядо си); героинята също е човек на границата, персонаж на граничните ситуации, изпитващи силата на нейния характер. Със своето поведение Христина надхвърля рамките на общоприетото, или нормата – утвърждава се като жена, готова и достойна не само да извърши своя свободен избор, но също да го отстоява. От една страна, тя въплъщава силата на женското начало, а от друга – излъчва завладяващ чар и убедителност на характера. Христина носи много от чертите на личност, мечтана от модернистите, съвременници на Елин Пелин. Христина е „лудетината”; волността в нейното поведение е даденост, тя не е резултат от житейски опит, и затова тя е равностоен противник на Лазар при условията на облога. Името на героинята също така е знаково натоварено – то подчертава посланието, че именно тя е спасението за Лазар; тяхното брачно свързване спасява общността на родното им село от битийните несгоди, „подрежда” света.
Характеристиката на Христина е живописно-пластична. Присъствието й е динамично и игриво. Тя променя нещата, тъй като измъква Лазар и Корчан от тяхното самоналожено чудачество. Нейната активност, която има и еротичен подтекст, я прави особено привлекателен и изразителен образ:„После протегна като гургуличка бялата си шийка…”; „Тя се обърна и закачливо му се оплези”.
Използвайки фолклорното „лика-прилика”, авторът представя двамата герои – Христина и Лазар – със сходни портретни характеристики. Елин Пелин стига и по-далеч, свързвайки тези герои, тъй като със своето волно поведение те проявяват и приемат предизвикателства, което ги оразличава от другите, от инертната общност. Те са личности на жизнения порив, понеже тяхното единение може да роди новото, а благословията на дядо Корчан легитимира, съхранява в паметта техния брак като ново начало. Ето защо финалът на разказа („Аз си намерих друга”) ознаменува свършека на ергенския живот при Лазар Дъбака, а началото на разказа („големият, недовършен и изоставен скелет на Лазаровата ветрена мелница”) „предрича” избора на героите. Стремежът на Лазар към свобода, творчество и любов първоначално е видян в неговите илюзии – ветрени мелници, но впоследствие този стремеж е вихрено задвижен с появата на Христина. Заигравайки помежду си, те заедно откриват себе си, мечтите си, и чрез свободния избор и любовта ги осъществяват.
6. Поетика
Композиция
Композицията на „Ветрената мелница” е кръгова по характер – началото на разказа всъщност е краят на историята. Така се създава внушението за всевремие и вечност. Този усет поражда и функцията на предание, което изпълнява ролята на експозиция (иначе нетипична за поетиката на Елин-Пелиновите разкази композиционна част).
Екпозицията е осъществена чрез две пейзажни картини, които представят запустението, защото са белязани със знака на хаоса. Двата пейзажа са обединени от митологичните знаци, независимо че едната се свързва с мотива за разрухата, а другата – с мотива за сушата („убежище на тъмни духове”,„зъбато чудовище”, „изоставен скелет”, „обрасли с бурен основи” – все белези на хаос и запустение). Пейзажните описания са предадени чрез качествата на живо същество – предимно в демонична визия. Първата картина е знаков спомен за миналия хаос („единствен спомен за сухата година”) и за раждането на новото, чийто носител е Лазар Дъбака. Руините на мелницата напомнят за необходимостта от жертва, която да постави началото на реда (Космоса). Одушевяването на втората пейзажна картина отначало потвърждава внушение за чудовищност – „Като че триглава хала смучеше хладните и бистрите й струи”. С типична за Елин Пелин лекота на изказа описанието на сушата въвежда читателя в конкретната случка, като запознава и с конкретни психологически състояния („Разтъжи се угрижено селско сърце”). Пейзажът обаче вече бива очовечен в речта на героите, което представя здравата връзка между човека и природата с нейните стихии („нашите момичета са се умълчали”). Ето защо настроението е минорно, а единият от двамата основни герои – Лазар – е представен в състояние на униние. За разлика от него, дядо Корчан нито за миг не се натъжава, не губи ведрото си настроение.
В следващия ход на повествованието пейзажът отсъства – само чрез кратки пейзажни щрихи се появява мотивът за надеждата и копнежа („съгледал далече зад Витоша бяло облаче”).
Експозицията на разказа носи жанровите белези на предание, което повлиява върху функцията на ретроспекциите и ретардациите, въвеждащи и очертаващи първоначалната характеристика на героите и ситуацията – начина, по който е предадена случката. Цялата история на творбата е поднесена каторетроспекция, чрез която се доказва, че с тържеството на битийната хармония над безвремието и безделието се утвърждава принципът на паметта, създава се традиция, ценното се предава във времето, има приемственост. Сватбата между Лазар Дъбака и Христина поставя началото на новия живот и слага край на сушата (която символизира екзистенциалната безперспективност, безплодието и духовната стагнация).
Ретроспективни моменти се наблюдават и в самия ход на повествованието. Такива са предисториите на героите и пространното обяснение на тяхното чудачество – това, че са трудолюбиви и не довършват докрай нито един от своите проекти. Ретроспекциите имат за задача да „уплътняват” както самото повествование, така и характеристиката на героите.
Подобна е и ролята на ретардациите. Те напластяват с допълнително естетическо и идейно внушение основното събитие. Нещо повече: ретардациите се свързват също така и с концепцията за цикличността и обновлението – любовта, сватбата, новия живот. Епизодите със строежа на мелницата и с ръченицата са ключови за художественото послание на текста.
Експозицията, ретроспекциите и ретардациите всъщност са елементи на авторовото присъствие. То обаче е двояко: от една страна, именно авторовата инстанция преобразява случката в предание („Това е и единствен сломен за сухата година, оставен от сръчната и майсторска ръка на Лазар Дъбака…”), а от друга, с игриво-иронична закачливост се представя позицията на обхванатата от екзистенциална инертност общност („Той бе ергeн и като че не мислеше да сe жени. В село човек прехвърли ли тридесет лазарника, мъчно може да се ожени.”).
Същинската случка и основното послание на творбата се осъществяват от диалога. Също така, хумористично-шеговитият тон е въведен и се носи единствено от диалога. Любопитно е, че всъщност диалогът се превръща в своеобразен „скелет” на разказа. Чрез диалога и в диалога се достига докулминационния момент в творбата – признанието на Христина („Надигра ме – признавам!”; „Що? Аз си стоя на думата!”). И двете цитирани реплики са много експресивни. При това, диалогът в целия разказ е емоционално наситен. Емоционално неутралните съобщителни изречения с са сравнително малко и са изречени или от дядо Корчан от позицията на старческата мъдрост, или от общността, лишена от емоционалност и гъвкавост – позицията на констатиращия.
Мотиви
Играта – тя е символ на съпротивата срещу злото, хаоса, страховете, слабостите и предразсъдъците. Чрез играта се постига победа над инертността и пасивността. Един активен човек играе и, чрез динамиката на играта, променя света. Един свободен човек играе, и тогава той триумфира, защото така осъществява един сакрален акт, благодарение на който бива унищожена битийната обърканост не само в света, но също и у човека.
Сама по себе си играта е самостоен свят. Играейки, човекът пресъздава, припомня и претворява забравени ценности и така препотвърждава желанието си за подреденост и ценностна извисеност както в своя живот, така и в живота на общността. В света на играта има ясни правила, посоки и система. Светът на играта е подреждащият се свят. Тъкмо способността на играещия човек да се ориентира в подредения свят го прави свободен. Ето защо играта побеждава безредието благодарение на системата от ясни правила, които участниците лесно спазват – те помагат на човека да се пребори с хаоса в личностен и социален план. За да бъдат следвани правилата, играта има своите етапи. Във „Ветрената мелница” се очертават следните игрови етапи: обозначаването на участниците и ролевите места на всеки от тях; облогът; танцът и надиграването, приставането. Играта е също така сакрален акт, посвещаване в тайнство и символично жертвоприношение. Като функция жертвоприношението се свързва с идеята за обновление, продължаване на живота, плодородието и безсмъртието.
Чрез жертвоприношението човек се свързва с отвъдното, което, приело неговата молитва, дава своя знак – в творбата на Елин Пелин този знак е бялото облаче на хоризонта. Онова, което трябва да извърши общността, е да отговори с достоен ритуален жест – сватбата между Лазар и Христина.
Облогът – облогът между Лазар и Христина е предизвикателство към съдбата. Той е израз на нежеланието тези две волеви личности да приемат битийната предопределеност – бремето на сушата, безвремието на хаоса като извечност. Бидейки елемент от играта, облогът се свързва с желанието за преподредба и обновление. Чрез облога се извършва преходът от пасивно към активно поведение, той е ритуалното изпитание, провокиращо човека да прояви способността си за свободен избор.
Танцът – това е начинът за продължаване на диалога извън пределите на словото. Танцът е израз на екстаза, той е освобождаване от душевната потиснатост, обзела личността и общността. Чрез танца се възраждат енергията, спонтанността, волността у човека, който, разкъсвайки веригите на телесността и възрастта, снема от плещите си социалните окови. Танцът е едновременно изпитание, молитва и представление – той свързва в хармонично единство танцуващите. Танцът е също и лек за зрителите – съпреживявайки го, те се пречистват и зареждат с позитивни енергии и екзистенциален оптимизъм. Танцът инициира свещения брак между мъжкото и женското начало. Затова авторът, използувайки за играещите Лазар и Христина сравнения с животни, ги превръща в символни носители на значения с „висок” смисъл („Христина… изви като лебед бялата си шийка”, „той скачаше като елен, … с чудни движения”). Еленът и лебедът, бидейки соларни символи, свързани с идеята за обновлението на живота, са емблематични образи (олицетворения) на човешкото благородство. Тези образи бележат ритуалния преход от юношество към зрялост (елен), от моминска невинност към женственост (лебед). Чрез това се внушава, че Лазар и Христина са готови да се обвържат в свещената институция на брака. Защото на полето на танца се срещат двама достойни партньори, което носи и препотвърждава надеждата за житейски просперитет на общността, за облагородяване на света и човека.
Ритуалът „вай дудул” – традиционно обредно средство за измолване на божието благоволение за дъжд и плодородие. Този ритуал (популярен и с названието „Пеперуда”) не е твърдо обвързан с определена дата от годината, извършва се при наличие на суша. За да се осъществи „Вай дудул” като ритуал, се спазват много строги правила: изборът на момичето „пеперуда”, което трябва да бъде чисто и невинно 10-13 годишно дете, изборът на другите участнички (пеперударките), обличането на „пеперудата” и цялата схема от ритуални движения и действия, която задължително трябва да се спазва. Този ритуал има дълбока традиция и дълъг живот (прозвището „пеперуда” отпраща към името на бога гръмовержец Перун). Неговото организиране и изпълнение има за цел да осъществи по магически начин връзка между човека и отвъдното, между човека и бога с надеждата той да бъде омилостивен да прати плодороден дъжд. През годините обаче реализирането на ритуала постепенно все повече се механизира – важно е да се изпълни до точност всяка стъпка, всеки елемент от него. Така обичаят се лишава от своята празнична сакралност и се превръща в рутинно действие, загубило своята изначална игрова същност. Затова ритуалът се превръща не в израз на свободната воля, а в суетно желание на общността да омилостиви бога.
В художествения свят на „Ветрената мелница” „вай дудул” се преоценява. Първоначално той е представен откъм неговата формална страна: подскачащите пеперударки, пеещи обредна песен. Но с появата на Христина ритуалът се преосмисля на качествено ново равнище. Цялата характеристика на внучката на Корчан – сираче, девица, единствено дете, дори нейното име – насочва към идеята, че всъщност истинската „пеперуда” е тя самата. Христина се оказва призваната да извърши магическия ритуал и да измоли от бога спасителния дъжд. Така обредът се превръща в истинно действие, израз на свободна воля – то е искрено, спонтанно и решително. Когато пък обичаят е истински, и жертвоприношението не е имитативно. Надиграването между Лазар и Христина е празник на техния свободен избор, свещен сватбен ритуал. Поведението на Христина – нейната пъргавина, шеговитият тон, предизвикателните закачки към Лазар (плезенето например) – става ритуално по-пълноценно. Докато самото изкачване на героинята по скелето на строежа осъществява полета на „пеперудата” към Бога. Но „вай дудул” намира най-истинското си потвърждение чрез облога и ръченицата, чрез които се осъществява обновлението и единението.
Сватбата – основана върху принципа на свободата и правото на личен избор, резултат от жизнения порив на двамата герои, сватбата „възкресява” реда в живота на общността. Именно сватбата възстановява справедливостта, поражда благото и устроява както света на човека, така и живота на общността. Сватбата установява един нов свят, в който всеки има свое собствено място – свободно избрано. Отношенията между членовете на празнуващата общност стават толерантни, хората са обединени около значими ценности и цели, социално инертната група се превръща в истинска общност. И всичко това се постига чрез сакралния акт на сватбата между Лазар и Христина – единението между мъжкото и женското начало, Земята и Небето, Човека и Бога.
7. Интертекстуални връзки
Междутекстовите връзки на „Ветрената мелница” с други творби от българската литература може да се подирят в три взаимообвързани теми, характерни за българския модернизъм: правото на личността на свободен екзистенциален избор; свободата на човека като свръхценност; любовта като порив за постигане на човешка и битийна хармония.
„Косачи” (Елин Пелин): централните герои в този разказ на Елин Пелин и във „Ветрената мелница” неслучайно са съименници (Лазар и Лазо). И двамата герои не се оставят на инертността на земното съществуване, а постигат чрез себепромяна ценностно по-значима пълнота на битието. И двамата откриват широките хоризонти на едно надвсекидневно съществуване, противопоставят се срещу ограничаващата рутинност на бита и чрез силата на любовта разберат, че са човеци.
„Ралица” (Пенчо Славейков): поемата на Пенчо Славейков споделя, освен сходната фолклорна атмосфера, и актуалните тогава мотиви за правото на личен избор и свободна воля на индивида, поставен пред ценностно изпитание. Централният персонаж на поемата – Ралица – е творение на едно модерно съзнание. Подобно на Лазар Дъбака и Христина, тя не е персонаж от всекидневието, а е избрана, небитова и някак стои „над” своето обкръжение. Свободен индивид, Ралица сама избира своя любим, сама отстоява своя избор и понася неговите. Тя въплъщава идеята за човека, осъзнал силата на свободата, но и изпитал по пътя на страданието отговорността да бъде повече човек.
„Калиопа”, „Павлета делия и Павлетица млада” (Пейо Яворов): реализирани във фолклорна стилистика и потопени в почти идиличен селско-традиционен художествен свят, тези две ранни творби на Яворов извеждат темата за правото на свободна изява на индивида – открито да отстоява своя сърдечен избор и да преодолява преградите, които консервативното битово съзнание поставя пред любовта. Любовта е представена като осъществяване на висша справедливост и победа на волята за свобода: постигане на доброто и хармонията.
„Шибил” (Йордан Йовков): За героите на Йовков любовта е онова чудо, което единствено може да разчупи закостенелите порядки, морално да провокира инертната традиция и да изведе човека към по-високи битийни измерения, към пределите на абсолютната свобода. Един от тези битийни предели е смъртта. В „Шибил” темата за смъртта като битийно извисяване на човека със свободна воля е свързан с мотива за сватбата, а следователно, и с идеята за любовта, най-вече с правото на свободен избор. Любовното копнение между Шибил и Рада се оказва същевременно път към смъртта – но такава смърт, която освобождава човека от оковите на земната несвобода.
Антонио Гинев, Милена Янкова
Глава от книгата „Елин Пелин – литературни интерпретации“,
ИК Кръгозор, 2005 г.