Какво означава нещата да са добри или лоши? Как ги определяме като такива? С какво ни помага това? Кой ни учи, че има нужда от такова разделение?
Още от малки ни казват: „Това е лошо!” или ”Онова – добро!”. Така е било и ще продължи да бъде занапред. Всичко това е вкоренено в мисленето ни, част е от възпитанието ни. То води живота ни и определя пътя, по който вървим. Красивото за един е грозно за друг, както и лошото за един е добро за другиго. Дадена ситуация може да се разгледа по много начини, да се интепретира в различни посоки именно заради различията ни във възприятията на нещата, случващи се с нас и около нас. Всъщност истината е, че те не „носят” различни епитети – за нас те са такива, каквито мисленето ни ги определи.
Разхождайки се по главната улица на нашия град, аз и един мой приятел, минахме покрай човек, седнал на земята върху кашон. Беше облечен в изпокъсани дрехи, почти целите изцапани. Свиреше жално с хармониката си и се надяваше да му подхвърлят някоя и друга стотинка, за да събере пари за хляб и да преживе и този ден. Винаги ми става мъчно, като мина покрай такива хора, затова се наведох и му оставих една монета. Това не е най-доброто нещо, което мога да направя, но в този момент начинът ми на мислене и сърцето ми казаха, че е добре да му помогна с този малък жест. За мен е достатъчно да видя, макар и за малко, усмивката на този човек. Приятелят ми възмутено ме попита защо правя това. Според него хора като мен правят лоша услуга на този човек, защото той трябва да работи, за да изкара прехраната си, а не да проси. Тъй като не се съгласих с него, между двама ни възникна спор за това кое е добре и кое не е за подобни хора. Не всички имаме еднакви шансове и възможности за развитие в света, в който живеем. А хората, на които съдбата не се е усмихнала, търсят какви ли не начини за оцеляване и просията е един от тях. Много фактори определят в каква посока ще се развие и мисленето ни, и ние като личности.
Живеем в двуполюсен свят. Свят, в който всяко нещо противостои на друго. По този начин опознаваме нещата и им даваме имена. Това там е дълго, онова пък – късо. Това е голямо, онова пък – малко. Нуждаем се от това дуалистично мислене, за да бъдем това, което сме – човешки същества. Опознаваме и разбираме едно нещо само след като видим и неговата противоположност – ако не познавахме горещината, едва ли щяхме да знаем какво е студенина. Без тъгата нямаше да опознаем радостта. Всяко едно от двете неща ни дава необходимия контраст, за да можем да разберем другото. Именно това ни позволява да запазим нашата идентичност, да разграничаваме нещата, да съхраним човешката си природа. Но ние, освен всичко това, сме свикнали да даваме нравствени оценки – лошо-добро, морално-неморално, материално-духовно. По този начин постоянно съдим, сякаш имаме в главата си съдебен заседател, който казва: „Виновен!” или „Невинен!”. Дали така не се откъсваме от действителността, като започваме да й придаваме измислени от нас значения. А нещата просто СА – те не са нито добри, нито лоши.
Има много хора на планетата Земя и всички сме различни. Дори би могло да се каже, че доброто за дадена нация е нещо лошо за друга и обратното. Някои възприятия са вкоренени в мисленето на нацията като цяло, а не като индивидуалност. Затова аз съм напълно съгласна с твърдението на Шекспир, защото знам, че ако усещам нещо като добро или лошо, никой не може да ми внуши обратното.
Весела, 7. клас