Жанрова определеност: тази творба на Димчо Дебелянов като жанр е сонет – тя е една от най-представителните за сътворените творби в този жанр в българската литература. Сонетът е жанр, предназначен да изразява богата гама от субективни чувства и преживявания в лирическа форма. В българската литература той се утвърждава след Възраждането най-вече чрез поезията на модернистите (преди тях първи опити в областта на сонета са правили Иван Вазов и Константин Величков). След модернистите почти всеки български поет се чувства длъжен да докаже своето творческо самочувствие, като съчини творби в сонетна форма.
“Пловдив” следва класическата форма на сонета, утвърдена още във времето на ренесансовия поет Фр. Петрарка: I строфа (четиристишна, катрен) представя основната теза (тематично ядро) на творбата; II строфа (също четиристишна) разгръща развитието на тезата; III строфа (тристишна, терцет) е антитеза; а IV строфа (последна, също терцет) е синтез на посланието на творбата. Основното настроение на лирическия субект е елегично.
Заглавието на Дебеляновия сонет – “Пловдив” – контрастира със своята конкретика на назованото пространство спрямо заглавията на останалите негови стихотворения. Подтикът за създаването на тази творба е лично преживяване, което обаче е изразено така, че да може да бъде съотнесено и съпреживяно от всеки читател (или слушател), на когото не са чужди такива чувства и изживявания. Най-общо, този сонет представя емоционалното състояние на герой, който е изведен извън своята обичайна среда на съществуване и е изоставен в пространство, чуждо, непознаваемо, плашещо и безприютно за него.
В конкретния случай Дебелянов дава израз спомена за културно-психологическия шок, който е изживял през юношеството си, когато, напуснал родната Копривщица след смъртта на баща си, заедно с близките си се премества да живее в Пловдив. Носталгията по изгубената хармония на родния дом и копнежът по миналото, макар и да са основни психологически състояния, са само едната страна на проблематиката на творбата. С този лирически текст (и още няколко други свои творби) Дебелянов се утвърждава като един от първите български поети на града – на разпокъсаната нервна душевност на обитателя на големия град. Затова коректно конкретната биографична основа Дебеляновата творба да се тълкува не само като резултат от чисто личностна рефлексия, но и като личен израз на драмата на много българи от онова време, които са изтръгнати от почвата на традиционната патриархалност на селото и малкия възрожденски град и попадат в непозната и все още нова за българската култура среда на градския бит. В тази среда те се чувстват раздвоени, безприютни, без стабилни ориентири, в състояние на културен шок.
Сонетът “Пловдив” не е бил публикуван, докато Дебелянов е бил жив. По спомени на негови близки и приятели, той е създаден през 1910 г. и тогава поетът го чел в тесен приятелски кръг. Творбата за първи път е публикувана през 1919 г. в сп. “Изкуство”, а следващата година влиза в стихосбирката “Стихотворения”.
2. Проблеми и идеи
Проблеми:
Градската (урбанистична) тема: в “Пловдив” е реализиран тъмният романтически образ на “града затвор”.
Ключови думи и изрази: “Пловдив”, “тук”, “скърбен град”, “пустошта огромна”
Разривът между идеал и действителност.
Ключови думи и изрази: “моят взор се стъмни”, “Престани/ да вярваш и да дириш”, “мечтите ти навек ще бъдат пленни”.
Споменът (този характерен за българския модернизъм мотив се оформя като тематично ядро) – в тази творба споменът е тягостен и нежелан и поради това потискащ, депресиращ.
Ключови думи и изрази: “Как бяха скръбни мойте дни!”, “черни мисли ми тежат”, “не искам вече нищо да си спомна”.
Страданието: резултат от обременяващата тежест на социалните условности, които пречупват волята на индивида.
Ключови думи и изрази: “скръбни… дни”, “сълзи спотаени”, “скръб бездомна”, “за утехата нерад”.
Грехът: символ на греховното се явява самият град, припознат като пространство на злото.
Ключови думи и изрази: “забранен е/ на любовта плодът”, “зли страни”
Идеи:
Градът в Дебеляновата творба е стихия, която обезличава индивида, лишава го от духовна самоличност, обрича го на битийна бездомност. Със своята анонимност градът унищожава възможностите за общуване, за връзка с другите, със себеподобните.
Разривът между идеал и действителност пречупва индивидуалните пориви по волност и мечти.
Посредством спомена духовният човек осъзнава неуютността на своето битие – така той стига до прозрение за абсурда на съществуването си . Именно поради това прозрение споменът вече е бреме, тежест, тъй като проникването в същността на обезсмисленото битие не само лишава Дебеляновия лирически човек от ориентири, но и го довежда до знанието че няма и да открие каквито и да е екзистенциални опори. Споменът провокира индивида към поривност и същевременно го обезсилва.
Невъзможност да бъде постигната хармония със себе си и със света, да бъде разгадан смисълът на битието, да се вникне в истината за него – всичкото това представя тоталната непостижимост на пълноценно човешко съществуване, предопределя перманентността на страданието.
Не по-маловажна е и идеята за преходността, тленността и греховната същност на живота с другите (т.е. на социалния живот).
3. Основни образи
Лирическият “аз”: “Пловдив представя човека без дом, без лично пространство, бродникът. Дебеляновият лирически човек (не само в “Пловдив”) е скитник и пленник едновременно, защото е раздвоен между стремежа за духовно развитие, за израстване, от една страна, и приковаността му в “града затвор”, от друга страна. Лирическият “аз” изразява своите чувства в богат спектър от емоционално минорни тонове, които провокират чувствителния читател към дълбоко съпреживяване.
Градът: заглавието на творбата лирическият текст като цяло подчертават ситуирането на лирическия субект в пространството на града – неодухотворено пространство на бездомно скитничество и със студени улици. Градът е образ на пошлото земно битие – на човешкото грехопадение, на страстта и духовното обсебване. Потискащата среда на големия град превръща индивида в алиениран човек, в “чужденец”, затворник, пленник. Градът убива желанието и осуетява опитите на човека да открие на спасителния изход към духовния простор.
Бурята (“безпощадна буря”): този образ символизира духовната обърканост на индивида, неговото лутане (бродене) из ценностно хаотичния свят. Лирическият “аз” е орисан да е в движение, което не зависи от самия него, което той не може да контролира и владее – и затова „аз“-ът е екзистенциално безпомощен.
“Пустошта”: символизира лишеното от илюзии човешко съществуване, изпразненото от висок духовен смисъл битие, безизходицата на лирическия човек осъзнал както абсурда на урбанистичната действителност, така и невъзможността да постигне духовно равновесие между себе си и света.
4. Пространствено-времеви модел
Пространството
В “Пловдив” художественото пространство се въплъщава от образа на лабиринта – този образ е породен от проектирането на душевните трепети и пориви на лирическия “аз” в пространството на града. Лутането по градските улици съгражда във възприятието на героя до представата за лабиринта, където липсват категорични ориентири и ясни посоки. Така пространството се явява визуализация на принципната неосъществимост на въжделенията и мечтите. С други думи, художественото пространство на психологически лабиринтизирания град изобразява болката, страданието на човека при диренето на идеал и неговото ненамиране (тъй като самият идеал е неясен). Следователно, лабиринтът в “Пловдив” е символ на безсмислието, на битийния абсурд – той е пространство, в което ценностите на вярата и любовта са под екзистенциална възбрана, а човекът е обречен да никога не открие смисъла, да не достигне до прозрение за по-стойностно възможно битие.
Времето
Художественото време е представено и в две от трите свои възможни състояния – и двете нюансиращи идеята за непостижимостта на хармония между човек и свят:
– Вчера – подчертаващо идеята за спомена като екзистенциална тежест;
– Днес – представящо обречеността на лирическия човек, безсмислието на сегашността.
Неналичието и на намек за възможно бъдеще само по себе си дообогатява темата за човешката обреченост. А чрез своеобразния синтез между “вчера” и “днес” се достига до мотива за забравата, която като че ли е единственото средство за бягство и спасение на отчуждения лирически субект от мъката на паметта.
5. Основни мотиви
Мотиви, свързани с отказаните духовни стойности: скръбно детство, неискан спомен, прекършена вяра, осъдена любов, неосъществима мечта (идеал), невъзможна утеха.
Този кръг от представя сложното състояние на лирическия „аз“ – на душевна мъка, дълбока самота и скръб по отдавна изчезнала битийна невинност. Лирическият субект е загубил основните ценностни ориентири, предлагани му от традицията – вяра, надежда, любов. Той осъзнава невъзможността чрез спомена за “детски дни” да надделее над тревогите на сегашността и се примирява с факта на своето безпокойно съществуване и в неувереността в себе си. Така в “Пловдив“ се разгръща една сложна гама на безнадеждната екзистенция на “модерната душа”: непостижимост на единение с другия (“забранен е/ на любовта плодът”); духовна апатия – отсъствие на стимул за себеутвърждаване; невъзможност за възвръщане на хармонично единство със света. Лирическият субект дори достига до краен нихилизъм по отношение на своето съществуване – той отхвърля нуждата от памет, на ползата от спомена, чиито положителни стойности са безвъзвратно изгубени и нямат битийно основание в духовно опустошения свят.
Мотиви, свързани с начина на съществуване на модерната душа в големия град: забрана, скиталчество, бродене, пленничество, раздвоение.
Тази поредица от мотиви разгръща картината на характерното за Дебеляновия лирически човек бездомно съществуване в един профанен и духовно несъвършен свят. Лирическият „аз“ броди из обезсмислено и наложено като присъда трагично битие, лишено от щастие и любов. Той се лута в пространство на битийно безпокойство, не вярва във възможността за отдих, без надежда да открие истината – отговорите на горестните си питания. А пък стремежът да избяга от спомените е своеобразен страх от самопознание, отхвърляне на себе си.
Мотиви, свързани със съществуването без илюзии: скръб, страдание (болка), “сълзи спотаени”,забрава, “черни мисли”.
Душевно изтерзаният лирически субект, осъзнал докрай абсурда на света около себе си и незначимостта на собственото си съществуване в него, дава израз на желанието си (което е също така обречено на неосъществимост) за угасване, за забрава на битийните грижи и земните страсти постигане на покой, нирвана, а може би и смъртта като път към небитието.
6. Поетика
“Пловдив”, бидейки сонет, следва правилата на една “твърда” поетическа формула, която предполага спазването не само на такива композиционни белези на художествената форма, каквито са строфичният модел „два катрена + два терцета“ и характерната схема на римуване, но също така в съдържателен аспект и класическо разгръщане на лирическата тема.
| Строфична структура на сонета | Схема на римуване на сонета | Основни моменти на лирическото съдържание на сонета | Разгръщане на лирическото събитие в “Пловдив” |
| Първа строфа I катрен (4 стиха) | ABAB | Основна теза | Тежестта на спомена и скършеният индивидуален порив, изживявани от лирическия човек.. |
| Втора строфа II катрен (4 стиха) | ABBA | Развитие на тезата | Изреждане на съдбовно отказаните на дирените от лирическия „аз“ високи екзистенциални стойности. |
| Трета строфа I терцет (3 стиха) | CCD | Антитеза | Страдалческото битие не е само спомен, но и реалност на сегашността в съществуването на лирическия субект. |
| Четвърта строфа II терцет (3 стиха) | EDE | Синтез | Безутешно обобщение за обреченото съществуване на индивида в един духовно пошъл свят и призоваване на забравата като единствен изход и спасение. |
Употреба на редица от епитети, които изграждат помежду си смислова мрежа, внушаваща характерните за “Пловдив” като сонет елегичност и емоционална минорност – “скръбни”, “нерад”,“бездомна”, “черни мисли”, “загубени”.
7. Интертекстуални връзки
Междутекстовите връзки на “Пловдив” с други творби на българската литература се откриват в споделеността на такива мотиви, каквито са бездомничеството и скиталчеството, социалното отчуждение, както и темата за бездушевността на града.
“Делба”, “Елегия” (Хр. Ботев): в тези две стихотворения на Ботев се разкрива драматизмът в духовното развитие на лирическия герой. Несъгласен да живее според конвенциите на робското битие, той е готов да се раздели със скъпи за него битийни удобства в името на по-стойностния от тях идеал, затова поема страдалческия път на бездомното скиталчество и на борбата за промяна на света на робството. Съществуването на героя е екстатично – белязано е от силни страсти и страдания, от гняв спрямо проявите на битово смирение, но самият той има сили да осъществи мечтите си за свободно съществуване дори и на цената на собствената си смърт.
“Андрешко” (Елин Пелин): чрез образите на двамата герои (селянинът Андрешко и съдия-изпълнителят от града) се представят не просто два светогледа, а два различни свята – надменният и бездушен свят на бездушието на градския чиновник и разколебаният в ценностната си ориентация свят на традиционното българско село. Разказът на Елин Пелин извежда наяве иди много дълбок социално-психологически разлом между селското битие и настъпващия нов градски начин на живот.
Цикълът “Децата на града”, “Юноша” (Хр. Смирненски):
В цикъла “Децата на града” доминира драматизмът на непреодолимото страдание, трагичността от загубата основания за живот в алиенираното пространство на столичния град. Красотите на живота –музиката, пролетта, цветята, великолепният Люлин – те са и едновременно не са, те загубват самостойно значение и се превръщат в „лош” (поради красотата си) фон на мъката, болестта, унижението, бедността. Такова ненатрапчиво комбиниране довежда тъжното настроение до възможно най-адекватно възприемане. Чувството на безпомощност и обреченост на човешкото съществуване преобладава, съдбата на лирическите персонажи е битийно неумолима.
В „Юноша” може да се проследи идването на лирическия герой с света с характерните за всяко същество очаквания, бързо констатира и преживява разочарованието, проглеждането му за дълбоките екзистенциални истини (в социалния им аспект) и решително заемане на своето място в борбата срещу битийното Зло.
“Писмо” (Н. Вапцаров): В стихотворението на Вапцаров е представен образът на разколебания човек, силно потиснат и изправен пред възможността за самоубийство поради екзистенциална безизходица – житейският хоризонт пред него се е стеснил и липсва ясната и привлекателна перспектива за личностно развитие. Човекът попада в капана на тягостното ежедневие, животът му се обезсмисля. “Озлобеният” живот изважда човека от житейско равновесие. Лирическия субект намира изход само благодарение на преориентиране на поривът към смърт в положителни ценностни насоки, които може да осмислян стойността на собствения живот сред жестоко абсурдното битие.
Антонио Гинев, Милена Янкова
Глава от книгата „П. К. Яворов, Д. Дебелянов – литературни интерпретации“,
ИК Кръгозор, 2003 г