Тази творба на Димчо Дебелянов е публикувана за първи път през 1912 г. в сп. “Родно изкуство” под заглавие “Елегии”. През 1914 г. тя е включена без заглавие в цикъл стихотворения, наречен “Елегии”, а в стихосбирката “Стихотворения” (1920 г.) Димитър Подвързачов и Н. Лилиев включват в този цикъл и “Да се завърнеш в бащината къща”.
Като формално-жанрова определеност “Помниш ли, помниш ли тихия двор” е рондо (от фр. – кръг, кръгъл) – с поетическия си опит в тази Д. Дебелянов успешно се включва в европейската литературна традиция, тъй като рондото е широко използван жанр още от епохата на Ренесанса. Като стилова доминанта тази творба също се характеризира като елегична, което насочва читателското внимание към основното тематично ядро в поезията на Дебелянов – на спомена.
2. Проблеми и идеи
Проблеми:
Разривът между блян и действителност.
Ключови думи и изрази: “белоцветните вишни”, “не проблясвайте”, “жалби далечни”, “сън е бил”.
Споменът като израз на невъзможността да се постигне битийна хармония.
Ключови думи и изрази: “Помниш ли”, “спомени лишни”, “дните предишни”, “шъпот и смях”.
Битието като затвор, духовното пленничество на човека, абсурдността на човешкото съществуване.
Ключови думи и изрази: “моя затвор”, “моята стража”, “заключеник в мрачен затвор”.
Грехът, наказанието и изкуплението.
Ключови думи и изрази: “моят позор”, “моята казън”.
Идеи:
Разминаването между блян и действителност определя безперспективността на човешкото съществуване в един духовно несвободен свят. Този екзистенциален разрив придава силна драматичност на личните чувства и трагичност на светоусещането.
Споменът не се оказва решение, не е изход от безнадеждността и безприютното битие на индивида. Затова споменът е изпразнен от същност и от послания за вяра, надежда и любов – липсват ценностни основания за смислено съществуване в сегашността и упования за бъдещето. Споменът вече е нежелан от човека, той е само засилва болката от съществуването.
Модерният човек е пленник не само в “битието-затвор”, но и на собственото си психологическо състояние, на наказващата власт на спомена – той е пленник на “душата-затвор”.
Човешката природа се определя като изначално греховна, несъвършена. Индивидът обаче не може чрез спомена за изгубеното духовно блаженство да постигне изкупление и да се сдобие с висока битийна мисия. Дебеляновият модерен човек приживе е обречен на забрава, затова единственото спасение, което желае, е да се отърси от бремето на спомена..
3. Основни образи
Лирическият субект: неговата позиция в текста на творбата се реализира посредством обръщението му към обект, който няма категоричните характеристики на друг лирически персонаж. Налице е една неопределеност: текстът не посочва твърдо дали става дума за диалог на лирическия Аз със самия себе си. Затова в комуникативно отношение “Помниш ли, помниш ли тихия двор” е отворена творба – читателят сам да избере позициите на лирическия Аз и на лирическия “ти”, или пък може да открие диалога със самия себе си. Така по отношение на този неконвенционален статус на лирическия субект тази творба на Дебелянов се очертава като наистина модернистична.
Образи на изгубената домовитост и битийна уютност: двор, дом, вишни.
Тази групата образи, обозначава пространството на бленувания и обречен на непостижимост битиен покой – на сигурността, невинността и духовната чистота, благословената любов и първите сърдечни трепети.
Образи на екзистенциалната неизбежност на страданието: “аз съм заключеник в мрачен затвор”.
Това са образи едновременно на безприютността и затворничеството. “Мрачният затвор” символизира безсмисленото и наложено като присъда човешко битие, лишено от духовните дарове на щастието и любовта.
“Хорът на ангели”: образ, символизиращ сакралността, сияйността, духовната чистота на спомена. Ангелическият образ напомня на героя за възможната висша реалност. Дебеляновият лирически човек обаче е обречен на съществуване в света на профанното и пошлото, в безсмислието на на битието. Така ангелическият хор от отвъдното с факта на своята святост и висша нематериалност отсъжда на човека битийно страдание.
4. Пространствено-времеви модел
В “Помниш ли, помниш ли тихия двор” са разгърнати две пространствени и две времеви състояния, което са обвързани помежду си. От една страна, е пространството на затвора, отнасящо се към безутешната сегашност на лирическия субект (“аз съм заключеник в мрачен затвор”), а от друга – в текста се изгражда и бленуваното от същия субект светло и оживотворено пространство на домашния уют, ситуирано във времето на сладостния спомен и омаята на съня (“Помниш ли, помниш ли…”, “сън е бил, сън е бил…”). Тези два пространствено-времеви компонента са затворени сами по себе си: единият се свързва с домовитостта, а другият – със състоянието на затвореност, окованост, пленничество. По отношение на времето и във двете състояния има реализирана окончателност – споменът като невъзвратимост, а сегашността като неотменимост. Този пространствено-времеви модел характеризира лирическия Аз като субект в перманентна гранична ситуация – разпънат между “тук и сега” (затвора) и “там и някога” (дома и спомена).
5. Основни мотиви
Мотиви на неосъществения порив към промяна: “жалби далечни и спомени лишни”, “шъпот и смях в белоцветните вишни”.
Тази група мотиви дефинира екзистенциалното страдание на лирическия субект, защото споменът е неосъществен като блян, а страданието се оказва резултат от осъзнатата невъзможност за неговото реализиране.
Мотиви на битийното страдание: позорът и наказанието (“казън”).
Тези мотиви представят изначалната греховна преопределеност на човека и извечната болка на съществуването му.
Сънят и пробуждането: двойка мотиви, показващи илюзията на спомнянето и болезненото отърсване от нея.
6. Поетика
Композиция: посредством принципа на контраста се структурира кръгова композиция (жанрово зададена от формата на рондо) – така се придава цялостен вид на посланието за затвореността и пленничеството като характеристики на човешкото съществуване и за невъзможността да се разкъса омагьосаният кръг на болката, страданието, тъгата, скръбта; засилва се усещането за обреченост.
Елегична рефренност: в “Помниш ли, помниш ли тихия двор” има повторения на цели стихове, на стихови фрагменти, на фрази и словосъчетания (напр. “тихия двор”, “спомени лишни”, “белоцветните вишни” – по този начин се внушава духовната разпънатост на лирическия субект между порива за хармония и неговото отрицание и неуспешност.
Роля на контраста между светлина и мрак (“мрачен затвор”, “светлия хор”): представя се раздвоението на лирическия субект между порив по просветленост, и озарение и безсмисленото странстване в страданието.
7. Интертекстуални връзки
Носталгията и копнежът по младостта и детството са често срещана тема в българската литература. Несъмнено, една от най-сполучливите художествени разработки е “Помниш ли, помниш ли тихия двор”. Затова е интересно да се открият междутекстови връзки с други творби, използващи същия мотив.
“Да се завърнеш в бащината къща”: “Да се завърнеш…” и “Помниш ли…” споделят не само общите мотиви за копнежа по завръщането в родния дом и детството и за разрива между личен идеал и духовно пошла действителност, но също така и общото елегично настроение на носталгията и меланхолията – така двете творби образуват своеобразен диптих на Дебеляновата духовна изповед и копнеж по любов и хармония.
“Докле е младост…” (Пенчо Славейков): тази лирическа миниатюра от стихосбирката “Сън за щастие” е един от лирическите шедьоври на Пенчо Славейков, в който е водещ мотивът за носталгичното озарение на спомена за радостите на младостта. Впечатлява простотата на лирическия изказ, която дарява изповяданите мисли с внушителна убедителност.
“Повест” (Ат. Далчев): в стихотворението на Далчев е представено едно човешко съществуване доведено до краен абсурд – лирическият Аз не е заминавал от никъде извън дома и отникъде не се е връщал. Той е абсолютно отчужден – не само прямо другите и спрямо света, дори и не само спрямо себе си. Лирическият човек в “Повест” е усъмнен във факта на съществуването си, което за него е “зла измислица”. Човекът е обезличностен и дехуманизиран, остава само къщата със затворените прозорци и врата като знак за възможното му и несъстояло се съществуване.
“Писмо” (“Ти помниш ли… – Н. Вапцаров): лирическият субект в “Писмо” в момент на екзистенциална безизходица се обръща към спомена за младежките години на мечти, време пълно с пориви и копнежи, с безкористно и живо любопитство, с широко отворени за света очи. Но житейският хоризонт пред него вече се е стеснил и липсва ясната и привлекателна перспектива за личностно развитие, няма ги мечтите, няма дори и цели. Човекът попада в капана на тягостното всекидневие, животът му се обезсмисля. И само силната воля на всичко човешко у лирическия човек в “Писмо” му дава сили да възвърне мечтите си и жизнените цели, да открие положителни ценностни насоки, които може да осмислят стойността на човешкия живот сред жестоко абсурдното битие.
Антонио Гинев, Милена Янкова
Глава от книгата „П. К. Яворов, Д. Дебелянов – литературни интерпретации“,
ИК Кръгозор, 2003 г.