За някои образи и мотиви в поезията на Пейо Яворов и Димчо Дебелянов


Образи и мотиви

Пейо Яворов

Скептицизъм, песимизъм

Димчо Дебелянов

Меланхолия, нихилизъм

Смъртта Яворовият лирически човек е човек на крайните състояния и затова в Яворовата поезия тя не е край на живота, не е и негово отрицание. Дебеляновият лирически човек, поставен в гранична ситуация, затова лирическият герой чрез смъртта осмисля живота, подрежда противоположностите и се слива с вечното битие. “Дебелянов откри света в мига, в който трябваше да го напусне” (Ат. Далчев)
Страданието “Страдание тъмно и пъклено, водещо към смъртта” (Бердяев). Извор на Страданието на Яворовия лирически човек е екзистенциалният страх. Дебеляновият лирически човек е човек на безнадеждието, защото е обзет от отчаяние.
1) Страданието го прави независим и различен.
2) В поезията на Дебелянов животът е Грижа, Въпрос, Умора, и поради това човешкото съществуване е болезнено, несигурно, изпълнено с болка.
Извор на страданието е болезненият сблъсък между противоположностите – тази драматична двойственост усилва още повече чувството за обреченост у Дебеляновия лирически човек.
Самотата Основен мотив, който се обвързва с темата за отчуждението; самотата е екзистенциална реакция спрямо обезсмисления свят, тя е активната позиция на Яворовия лирически човек (Чудовището, Сфинкса, Ледената стена – Яворови символи на отчуждението). Дебеляновият лирически човек е самоотчуждил се индивид – тази самота дори се наследява, предопределена е (“прокълнати поети”) Всичко битийно е зло и враждебно спрямо лирическия субект.
Любовта Яворовият лирически човек е търсещ и копнеещ субект; за него любимата е жадуван духовен храм, любовта обаче не е откриване на осмисленото битие, не е отваряне към света на другия – за Яворовия човек истинската любов е осъществима в единението на душите в тяхната самота; обладаване на душата на другия; алиенираната душа на лирическия герой копнее за другия, но сама не вярва във възможността за разбиране и близост. Любовта в поезията на Дебелянове е свързана с темата за греха – изначалната греховност на човека го лишава (от възможност за) балансиращата, пречистващата сила на вечния блян (страстите са водачи към порока, към позора).
Любовта като изкупление може да бъде постигната само в света на спомена.
Познанието Проникналият в селенията на хаоса Яворов лирически човек навлиза в нищото (“онищостяване” – М. Хайдегер)
“Безсъници” – лирическият субект, вникнал в битийните бездни, осъзнава абсурда на съществуването си. Фр. Ницше: “Ако дълго се взираш в бездната, бездната също започва да се взира в теб.”
“Прозрения” – лирическият субект, преодолял вече страха пред битието, остава единствено загрижен за съществуването на другите.
Греховен опит да се вникне в тайните на битието; невъзможно е да се постигне познанието за него, защото човешката природа е несъвършена.
Животът е едно безкрайно пътуване към една екзистенциална Голгота, това усилие обаче е лишено от възможността за възкресение; човекът се оказва  подчинен на тленното, преходното, временното.
Пътят Дирене на цел и ориентири, лутане, движение във вихър, хаотичност.
Състоянието на тревожност и страх определя хаотичността на движението на лирическия човек – неговият път е път на безсмислието, но и на диренето на смисъл; желанието за устрем напред е наличен, но обикновено постигнатата цел не е очакваната.
Ретроспективно движение в миналото, в спомена. Пътят на лирическия човек сбира в себе си и движението, и покоя.

Антонио Гинев, Милена Янкова

Глава от книгата „П. К. Яворов, Д. Дебелянов – литературни интерпретации“,
ИК Кръгозор, 2003 г. 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *