Поетиката на Елин Пелин и традицията на българския разказ


сравнение с разказите на Иван Вазов и Йордан Йовков)

Ядро
Елин Пелин
Иван Вазов
Йордан Йовков
Сюжет и събитийност Еднолинейно разгръщане на сюжета. Разказите на Елин Пелин са събитийни, в чиято сюжетна основа стои случката; може да се говори за едносъбитийност. Автономно и стремително, повествованието представя същината на случката в нейната развръзка. Разказът е разгърнат верижно, действието е целеустремено. Събитието се разгръща в своята “естествена” хронология. Често разказите започват с обстоятелствена експозиция и преминават направо към целта. Неправолинеен (“лъкатушещ”) ход на повествованието – усложнена събитийност и забавен ритъм; разказът наподобява “китайска кутия” – основният сюжет крие и други “сюжети”.
Композиция Ясен сюжет; диалогът и пейзажът са основни компоненти на разказа. Разказът се развива по две взаимнодопълващи се линии – авторската рефлексия задълбочава и обогатява обективното повествование. Сложен строеж – множество ретроспекции и ретардации, забавени каданси. Линията на събитийното развитие е неправолинейна, често кръгова или стремяща се към извънвремеви ценностен център.
Диалог Диалогът има самостоятелна характеристична и композиционна функция. Той е същностен елемент в композицията на творбите и важно средство за осъществяване на разказа. Основната случка става чрез разговора; диалогът поддържа, развива и тласка напред действието. Диалогът не е равноправен елемент в композицията разказите, а служи като илюстрация на общата картина, представена чрез авторския дял в повествованието. Диалогът е средство за допълваща и разширена характеристика (пряка или косвена) на героите и обстановката. Диалогът е средство за психологическа характеристика на персонажите. Но той е също начин за насочване към “втория план” на събитието.
Пейзаж Пейзажът е “душата” на събитието” (И. Панова), лиризиращият компонент на разказа. Той допълнително одухотворява творбата. Пейзажът се утвърждава като “всеприсъстващ” участник в събитието; той не е наблюдаема (за автора и героя) същност, а нужният постоянен “трети партньор” в художествената ситуация. Пейзажът характеризира мястото, времето, обстановката. Той е зависим от индивидуалния наблюдател (герой, разказвач, автор). Пейзажът се отличава с пластична, дори документална точност. Пейзажът характеризира на вътрешното състояние на героите – има видени от тях картини, “хванати” точно и лаконично, често сведени до натоварени с висока знаковост предметни детайли или образни ремарки. Авторът “нахвърля” словесно пейзажа и го оставя на читателското възприятие –  свободен за съзерцание и възсъздаване.
Авторско присъствие Авторското присъствие е дискретно. Авторът не насочва гледната точка на читателя, не посредничи между герои и публика, а застава “зад кадър” и предлага своята визия за художествена действителност като позиция на читателя. Най-често този похват проличава при пайзажните картини – пейзажът допълнително разширява и задълбочава изображението, обогатява го не толкова пластически, колкото с внушението за духовна пълнота. Авторът се “скрива” в героите и в сюжета, внушава вълненията си и определя присъствието си чрез персонажите и събитията.

Характерни похвати за изграждане на  авторовата позиция спрямо героите са лиризмът и хуморът: ако симпатизира на героя, авторът го представя лирически нюансирано; ако го критикува или изобличава, прибягва към иронията, хумора и дори сарказма.

Авторът играе ролята на “всезнаещ” разказвач и коментатор; неговото присъствие в текста често е композиционно обособено – то се открива в лирико-публицистичните, “философските”, историческите въведения, епилози и отстъпления. Авторът постоянно “диалогизира” с читателя – заема  посредническо-дидактическа позиция между него и предмета на разказа. Воден от съзнанието за национална мисия, той тълкува  художественото събитие като проява на народния живот. Авторското присъствие е дискретно. Той не се стреми да налага своята оптика върху отношенията между читателя и предмета на разказа. Героите и обстановката са видени чрез гледната позиция на действащия герой – така се създава своеобразна “мистична” достоверност на художествената визия.
Герои “ Героите трябва да ги приспособява човек към сюжета. Те са ми потребни, за да си оправдая сюжета.”(Елин Пелин). Светът променя хората, следвайки своите закони: героите се съотнасят със съдбата; тяхната участ зависи от съдбата на света, който разказът разкрива. Вниманието е насочено към гражданските и политическите вълнения в българското общество. Героят е българинът от епохата, когато търси измеренията си на гражданин. Героите са в реално взаимодействие със света – така те се променят, създават себе си. Вазовите герои винаги са съотнесени с конкретните обстоятелства на епохата и с развитието на националната идея. Героите на Йовков са преди всичко човеци, нравствено-духовни единици, всеки от тях носи по една човешка вселена в себе си. Тези герои намират себе си, превръщайки се в извор на добродетели, каквито Йовков открива у всеки герой –  независимо от неговите социални характеристики. Обединяваща черта на Йовковите герои е стремежът към самопознание.
Кулминация Кулминацията на събитието съвпада с идейно-художествената кулминация на разказа. Тя е връх на разказното повествованието и представя героите в ситуация на съдбовен избор. Кулминацията на събитието във Вазовите разкази е моментът на върховно изпитание на гражданските добродетели, нравствените качества и патриотичните идеали на героите. Кулминацията на събитието не съвпада с психологическата и идейно-художествената. Кулминацията е онзи “духовно-възвисяващ момент”, в който   нравствените ценности преминават през изпитания
Финали на разказите Краят на разказа обикновено е едновременно и развръзка на действието.“Работата в разказа е, според мене, да му знаеш края, да знаеш как трябва да свърши…” (Елин Пелин). Финалът е значим градивен компонент на разказа. Финалът разкрива вътрешните смислови възможности, заложени в експозицията и разгръщането на художественото действие. Финалът е идейно “предопределен”, не играе ролята на кулминация, т.е. представлява повече следствие, отколкото развръзка.
“Образ на света” Динамичен свят, пълен с конфликти, чието разгръщане и разрешаване е движеща причина на човешките драми. Светът е подчинен на причинно-следствени отношения, а героят се оказва съдбовно зависим от света. Художественият свят е статичен, лишен от елемента на конфликт с човека. Между вътрешното състояние на героя и света около него има повече едновременност, съвпадане, съзвучие, контраст, отколкото причинно-следствена връзка и зависимост.

Антонио Гинев, Милена Янкова

Глава от книгата „Елин Пелин – литературни интерпретации“,
ИК Кръгозор, 2005 г. 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *