Към дискусията за поемата “Градушка”


1. История на поемата “Градушка”

Поемата “Градушка“ принадлежи към “първия период” на творчеството на Яворов – т.нар. социален период.
Конкретните поводи са свързани с някои проблеми около тежкото битие на българските селяни през последните няколко години на ХIХ в: селските бунтове в резултат от непопулярната данъчна политика на правителството на Радославов; случилите се твърде начесто през същите години природни катаклизми (суша, градушки и др.), които причиняват сериозни икономически загуби на и без друго бедното стопанско битие на селяните. Забележителен е литературният резонанс от тези събития в творчеството на мнозина тогавашни писатели – А. Страшимиров, Елин Пелин, дори и Иван Вазов. Бруталността на българската социално-политическа действителност провокира писатели като Яворов и Елин Пелин да създадат такива художествени произведения, които, представяйки конкретни картини от трагичното селско битие, извеждат на преден план универсалните внушения на темата за страданието. Такава творба е именно поемата “Градушка” на Яворов.

Заглавието на поемата – “Градушка” – е название на една природна реалия, чиито характер на стихиен катаклизъм оставя дълбока диря в традиционния светоглед на българина. Според представите на българската фолклорна култура градушката бива пращана от Бог, за да накаже човеците за греховете им. Традиционното поверие твърди, че градушката се прави от мъртвите на “оня свят” (отвъдната реалност на смъртта), и то от грешниците. Изначалното название на стихията е “град”, но повече се използва евфемистичното умалително “градушка”, за да не се предизвиква напразно божият гняв. Според религиозно белязаното мислене спасение от градушката можело да се постигне единствено чрез милостиня – милост от страна на Бога и милосърдие на онези, които очакват да бъдат дарени с висшата милост.
Художествена приемственост – темата за социалното страдание е в центъра на творбата, но творбата разгръща нови за тогавашната българска литература моменти, насочващи социалната тематика към всечовешки екзистенциални внушения.

2. Проблеми и идеи

Проблеми:

  • Самотата на човека, изправен пред ужаса на едно обезсмислено битие.

Ключови думи и изрази: “неволя клетнишка”, “без отдих труд”, “задух страшен”, “взор уплашен”.

  • Изначалният съдбовен човешки трагизъм.

Ключови думи и изрази: “усилни и паметни години”, “някой грях”, “слънце… огън праща”, “тъмней зловещо”, “вихрушка, прах…”, “труд кървав”, “вечно зло”, “жетварка бясна хала”.

  • Загубата на вярата във фундаментални висши ценности, която фаталистично предопределя като песимистична екзистенция нескончаемостта на злото и безнадеждието.

Ключови думи и изрази: “Да беше мор,…”, “в гроба гърло не гладува”, “в земята зърно се опече”, “Милост няма!”, “засланя слънце”, “Но свърши”

  • Обезсмислянето на човешкия живот като божи дар и като битийност.

Ключови думи и изрази: “за някой грях… и нас наказа”, “мъките ни”, “засланя слънце”, “тъмней зловещо”, “И дебне пак беда голяма”, “Труд кървав, боже, пожалей!”, “вихър леден”, “лица мъртвешки посивели”, “ниви глухо опустели, “цвят-надежди е пожнала”.

Идеи:

  • Идеята за незаслужените наказание и страдание – неоправдани и необясними. Злото, стоварващо висшия гняв, е сляпо по отношение на човешкото съществуване.
  • Идеята за тоталната непознаваемост и неразбираемост на битието.
  • Идеята за абсурда на човешкото съществуване, лишено от възможността за изход от безсмислието на живота си и от надеждата хармония и щастие.

3. Някои основни образи

Лирически субекти: в поемата “Градушка” се редуват два лирически гласа, два “речеви субекта” (Валери Стефанов):
1) колективният хоров глас на селяните (този множествен образ е обобщение на екзистенциолно самотния и битийно безпомощен човек) ;
2) гласът на абстрактния “разказвач”. Двата гласа се преплитат, като по този начин се постига многоплановост (и полифония) на художествените внушения.

Бог – образът на върховната битийна инстанция, която определя екзистенциалните параметри на човека в картината на света в “Градушка”. Богът в Яворовата поема остава безучастен спрямо страданията на селяните и не се отзовава на техните искрени молитви, не възнаграждава със своята милост труда на селската общност. По принцип непознаваем и оттеглил (отказал) своята милост, в случая Бог символизира самата неразбираемост на битието.

Градушка, мор, чума: градушката като художествен образ агресивно налага своето обемно символно присъствие, като психологически обсебва действителността – бедствието е възприето от субективната позиция на жертвите му. Градушката, наред с образите на другите битийни опасности, дебнещи човека (мор, чума, глад, суша и др.) е израз на самата заплашителна същност на света спрямо беззащитния в своята самота човек.

Небе, земя: като универсална символика небето и земята, заедно взети, символизират двуединната същност на света – небето е мъжкото начало, по принцип даряващо живителната енергия, а земята е женското начало, раждаща самия живот. В “Градушка” обаче небето и земята не са в животворяща хармония, те са единни само в очертаването на тесните граници на света, където е положен човек в неговата онтологична самота; връзката между тези битийни начала не осигурява живот и смисъл на света, не поражда плодоносния дъжд, а избълва градушка, носеща смърт и пустота. Небето (символ на надчовешките битийни сили – благодетелни, но и опасни) немотивирано отказва милостта на плодородието – нещо повече, позволява унищожаването на резултата от човешките усилия. Носител на идеята за вечното, небето внася в света на Яворовия лирически човек “вечното зло”. Земята, наранена от стихията на градушката, обозначава страдалческата орис на човека, когото не може да дари с плодородие и щастие.

Зърно, нива, жътва: тези три образа традиционно са свързани с идеята за живота (но и за ритуалната смърт, жертвата), за обновлението, плодородието:
зърното – символ на надеждата за просперитет, но и на превратностите на живота – в поемата на Яворов обаче намира израз в образа на опеченото още в земята зърно, знак за съдбовно предначертано безплодие;
на нивата като образ е в поемата е отказано правото да съучаства на усилията на човека във въжделенията му за нов и осмислен от трудовите му усилия живот;
образът на жътвата също е белязан преди всичко с посланията за смърт, без надежда за обнова на живота, съсипаната жътва не излъчва символиката на нравственото опрощение, а на жестока в своята категоричност свръхбитийна присъда над човеците.

Палещото слънце: слънцето се утвърждава като основополагащ за човешката култура символ – то е знак на върховната космическа енергия, то дава живот и смисъл на съществуването (просветление), но също така може да носи смърт. Неговите лъчи могат както да съживяват, така и да убиват. Затова слънцето символизира и върховното въздаване на справедливост – да възнаграждава, но и да наказва. Образът на слънцето в “Градушка” присъства само с отрицателните си внушения – то е палещо, сърдито, неговото безразличие към страдалческата съдба и усилията за щастлив живот, осмислен от трудово съзидание, е знак за съдбовното съучастие в присъдата над човека, останал тотално самотен в бедите си.

Облак (черният, тъмният); митичният образ на халата: облакът е символ на изявата на върховната Божия мощ; на тайнствената непознаваемост на метафизичната отвъдност. В Яворовата поема не се появяват белите облаци – вестители на щастие и носители на плодородие (както е във финала на разказа на Елин Пелин „Ветрената мелница“). Облакът в „Градушка“ е “черен”, “бухлат”, със “снага космата”– демонизирана стихия (нашата фолклорна традиция “вижда” в градоносните облаци митичния образ на “бясна хала”, пращана от висшия Божи гняв за наказание за извършени и неизповядани грехове).

“Жетварка бясна хала”: това е алегоричен образ на смъртта; на силата, лишаваща битието от екзистенциална пълнота; на абсурдно в безсмислието и жестокостта си жертвоприношение.

Бурята: бурята в”Градушка” не е израз на творческата плодоносна енергия, тя олицетворява разрушителната мощ, сляпа и глуха за към човешкото съществуване; образът на този природен катаклизъм има демонизираните характеристики на разрушител и унищожител на космическия ред – бурята изиграва решителната роля за прекъсването на хода на цикличното време и оставя след себе си битийната пустота на хаоса.

4. Пространствено-времеви модел

Пространството
Сюжетът на поемата се развива в тясното пространство на селото, като че изолирано от широкия свят. Лирическият човек е в пространствено маркирана гранична ситуация – той е положен някак притиснат между небето (Бога) и земята (нивите); той може да разчита единствено на собствения си труд и Божията милост. Отказаната Божия милост от небето и лишението от плодовете на земята и труда си поставят лирическия човек в положението на абсолютна самота и безизходност.

Времето
Традиционният времеви модел (белязан от цикличната смяна на сезоните) е оспорен, отречен и “взривен”. Сезоните вече не даряват човешкото съществуване със сигурност, стабилност, смислено битие и вяра в бъдещето. Впечатляващо е, че при изреждането на сезоните (зима, пролет, лято) е “пропусната” есента (времето, когато се събират плодовете) – отказаната милост разрушава естеството на природния цикъл. Цикличният модел не само е нарушен, той е изместен от екзистенциалния ужас пред хаоса на историческо време – а то е неясно за колективния лирически герой на селяните. Традиционният битиен модел е разрушен и човекът е изправен безпомощен пред ужаса на модерността, на историята, на линейното време, на необятността на големия свят.

5. Основни мотиви

Незнайният грях: според християнската традиция, страданията на хората винаги имат своя първопричина, в която стои някакво отклонение от предписанията на обичая, т.е. поради грях. Затова традиционният човек понася “страданията” като неизбежен спътник на човешкото съществуване. Яворовите селяни обаче не са извършили деяние, която да се оценява като грях – те не разберат защо Божият гняв (в образа на градушката) се е стоварил върху тях, затова немотивираните страдания ги изпълват с ужас и онтологичен страх.

Излъганата (погребаната) надежда, отказаната милост: Яворовите селяни не могат да си представят безпричинно страдание – то обикновено се приема проява на Божията воля като последица от прегрешение, злонамереност или друго отклонение от нормите на традиционния ред. Сполетялото го бедствие на градушката обаче за тях е необяснимо, сляпо и безсмислено. Те не съзират причината като резултат от своя грешка, а имат съзнанието, че са изпълнили задълженията пред висшата сила – с труд и молитва. Затова изсипването на градушката върху нивите за тях няма архетипово оправдание, допускането опустошението от тази природна стихия за традиционния човек е несправедлива демонстрация на слепия Божи гняв, т.е. на неразбираемото жестоко битие. Затова за Яворовият лирически човек в “Градушка” битието става непредсказуемо, непроницаемо.

“Вечното зло”: изявил се пряко във финалната част на поемата, този мотив носи значенията на битиен мрак в резултат на изправянето на обезверения Яворов селянин пред “ужаса на историята”(Мирча Елиаде), пред връхлитащата го епоха на разруха, хаос, безплодие, екзистенциална непредсказуемост и жизнено изтляване.

Смъртта и хаосът: краят на “Градушка” се характеризира с атмосферата на безусловното унищожаване на всички позитивни екзистенциални стойности, без надежда за ново начало, а остават само мрачните предчувствия за битийна пустота.

6. Поетика

Техника на контрапункта (по Добрин Добрев)

Поетическото майсторство, с което поетът постига силно художествено въздействие с помощта на контрапункта, е видно например при сравняването на II част с V част на поемата. Полюсно са противопоставени две различни емоционални състояния и по този начин усещането за катастрофичност на битието и тоталното обезсмисляне на човешкото съществуване придобива грандиозни параметри.

II
Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита –
     и знойно лято позлати
     до вчера злъчни широти.Назряла вече тучна нива,
класец натегнал се привежда
и утешителка надежда
при труженик селяк отива.Затопли радост на сърцето,
усмивка свърне на лицето,
     въздишка кротка, пръст до пръст –
     ръка неволно прави кръст:

„Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време,
олекне ще и тежко бреме, –
на тежки мъки края дойде„.

V
Върни се облако неверен, –
почакай, пакостнико черен,
неделя – две… ела тогази,
страшилище! А облак лази,
расте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо… Милост няма!
Ще стане пак беда голяма. –
на завет всичко се прибира,
сърцето трепне, в страх премира,
че горе – дим и адски тътен.
Върхушка, прах… ей свода мътен
продран запалва се – и блясък –
и още – пак, – О Боже!… Трясък
оглася планини, полета –
земя трепери… Град! – парчета –
     яйце и орех… Спри… Недей…
     Труд кървав, Боже, пожалей!

 

Равнище на поетическата система II част – темата за възродените надежди V част – темата за крушението на надеждите
Лексика “знойно лято”, “класец натегнал”, “утешителка надежда”, “затопли”, “радост”, “усмивка”, “цъфне”, “въздишка кротка”. “пакостнико черен”, “страшилище”, “лази”, “снага космата”, “тъмней зловещо”, “дебне”, “беда голяма”, “страх”, “адски тътен”, “кървав”.
Контекстуални антоними “радост”

“утешителка-надежда”

“знойно”

“страх”

“беда голяма”

“тъмней”

Интонация Песенност, плавност и лекота – уплътняващи впечатлението за смисленост на настоящето и надежда в бъдното. Накъсаност, изобилие от анжамбмани, възклицания, обръщения и многоточия – внушаващи тревожност и трагичност.
Строфична структура Класическо строфично изграждане (4 бр. четиристишни строфи). Пълна астрофичност.
Римна схема Редуване на съседна с обхватна рима – така се постига пълнота и единност на художествената визия. Използват се само съседни рими, които ритмично накъсват текста – така се допълва внушението за разпадане на света.
Взаимоотношение между двата лирически гласа Ясно разграничени – колективният глас на селяните (в последната строфа) е обособен с използването на кавички. Двата гласа са смесени, не се използват никакви езикови средства за отделеност между тях – те се сливат в един общ хоров стон на ужасеното съзнание.
Продължителност на художественото време В рамките на 16 стиха се представя мирната в своята сезонна цикличност (9 месеца) картина на труд и надежди В рамките на 18 стиха е разгърната сгъстена в темпорално отношение картина на природно бедствие, за минути обезсмислило и унищожило плодовете на многомесечния труд на хората.

Композиция

Поемата се състои от 6 части, които в своята последователност съграждат своеобразен цикъл върху мотива за надеждата: лелеяни надежди (“една, че две, че три…”) ~ възродени надежди (“Затопли радост на сърцето…”) ~ загубена надежда (“вечно зло ги носи…”).

I част: съчетава трескава изповедност с гореща молитва към Бога (рамкирането на тази част с кавички обозначава принадлежността на изказа само на гласа на селяните); преобладава поглъщащото усещане за перманентна катастрофичност на човешкото битие, изразен чрез мотива за извечното и периодично нахлуващото в живота на хората зло; изредените от лирическия глас на селяните нещастия (“градушка”, “порой”, “слана”, “засух”; както и възможната заплаха от “мор” и “чума”) представя едно зла депресивност, причините за която героите не виждат и не разбират – оттук призивът към Бога да възнагради трудовите усилия и така да проясни човешкото битие, като му възвърне смисъла.

II част (изказът се води от “разказвача”, освен в четвъртата строфа): идилична атмосфера на крехките светли надежди за постигнато единство между човек и природа (снеговита зима, дъждовита пролет, знойно лято, засети ниви, благодатно слънце); нежен лиризъм на изказа; упование в безкрайността на божията милост; вяра във възможното спасение.

III част (изказът се води от “разказвача”): суетнята на трудовото всекидневие, което се оказва измамно в своята видимост и в което постепенно се засилват тревогата и мрачните предчувствия – представено чрез нервната подготовка на селяните в утрото на предстоящата жътва и уплашения им взор към сърдитото слънце, вещаещо зло.

IV част: очакваната заплаха и проблематизиране на сигурността на битието; наближаващата стихия се представя чрез прокобни инфернални знаци – небето е “сиво, мъгловито”, “слънцето жълтей сърдито”, все още далечният облак е “бухлат”, безпокойството на домашните птици.

V част (гласовете на речевите субекти се сплитат във всеобщ глас на дълбок душевен потрес): тази част започва с отчаян последен речев жест да се повлияе върху жестоката съдба – горещата молба към наближаващата стихията да не върши пъкленото си дело, след което следва синтезираната картина на бурята, в чиято времева краткост се разиграва страховитата драма  на разрушаването на човешкото битие от космическото зло.
Стихийното бедствие на градушката, природната катастрофа, е представено с характерни художествени езикови средства, чрез които се постига дълбоко внушение за апокалиптична космичност на картината на бурята: алитерации, безглаголна реч, анжамбмани, спонтанни възклицания.

VI част (изказът се води от “разказвача”, но вече изразяващ и психологическото състояние на колективния герой): разстила се картина, внушаваща безконечното и всеобхватно човешко нещастие. Статичната картина на полето с унищожените от апокалиптичната стихия плодове на градивните човешки усилия внушава безнадеждното психологическо състояние на героите. Битието е лишено от светлината и топлината на божията милост, то съществува само в потока на “вечното зло”, безсмислието на живота и бежнадеждието на смъртта.

Характерно за поемата „Градушка“ е преплитането между документално-конкретната линия на сюжета с универсално-обобщената пълнота на изображението – това съчетаване, освен че определя и темпото на лирическия изказ, придава на социалната тематика (страдалчески проблематизираната реалност на селския бит) философска дълбочина на обобщението (изгубеният смисъл на човешкия живот).

7. Интертекстуални връзки

Междутекстовите връзки се очертават с все още преобладаващата в “Градушка” насоченост към темата за колективното страдание, което има допълните и повече модерни внушения за самотата и отчуждението на човека спрямо средата си.

“На нивата” (П. К. Яворов): тази творба и “Градушка” са представителни за социоцентричната тематична ориентация на поета в неговия “първи период”. За разлика от “Градушка”, “на нивата” представя абсурдното и обезсмислено битие на човека селянин не в граничната ситуация на природен катаклизъм, а напротив – в повторителната тривиалност на трудовото всекидневие, в рамките на което човешките усилия за съзидателност са безрезултатни, безплодни.

“На браздата” и “Напаст божия” (Елин Пелин): тези творби на Елин Пелин са синхронни на Яворовата “Градушка” (създадени в същия исторически период) и също третират темата за страдното и дори трагично битие на българския селянин: “На браздата” – във варианта за тежкия изнурителен труд на нивата, а пък “Напаст божия” разгръща разказа за непримиримостта на селяните в самотната им борба срещу болестта, неприемайки пасивността като позиция.

“През чумавото” (Й. Йовков): творба от друг период от нашето литературно развитие, разказът на Йовков, представяйки един опустошен от битийни бедствия свят, все пак намира спасителния изход на човечността към по-висшите селения на жертвената любов (почти мистичният иконообразен жест на Тиха, да прегърне болния и умиращ годеник).

Антонио Гинев, Милена Янкова

Глава от книгата „П. К. Яворов, Д. Дебелянов – литературни интерпретации“,
ИК Кръгозор, 2003 г. 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *